КЛИСА̀Р, -ят, -я, мн. -и, м. Църк. Прислужник в църква. През една неделна утрина Климент Бенков остана в църквата и след службата. Излязоха си всички и се чуваха само стъпките на клисаря, който се бе разшетал да почисти. Д. Талев, ЖС, 125. До моята тъмница, .., живееше клисарят на черквата и слуга на митрополията. Π. Ρ. Славейков, БП I, IV. Вечерната литургия бе свършена и клисарят гасеше свещите една по една. Ц. Лачева, СА, 17. От тридесет годин той тука бе клисар, / от тридесет годин пред божия олтар / свещи и кандила реди, гаси и пали. Π. Π. Славейков, Събр. съч. III, 168. Само клисарят — старчето нямо — / в събота, както през прежните дни, / дърпа езика на вехта камбана, / бавно, излишно звъни. П. Матев, СВХ, 48.
◊ Казвам на дякона, а той на клисаря. Диал. Употребява се, когато карат някого да свърши някаква работа, а той я прехвърля на другиго.
— От гр. (ἐκ)κλησάρης ‘духовно лице, пазач на църква’. — Б. Димитров, Асен I (превод), 1864.