КЛО̀КОТ м. Еднообразен, леко приглушен шум на река, поток, ручей; клокотене, клокочене. В протежение на километри лъкатушеше водата на чешмата. Поеше, плакнеше, освежаваше, напояваше птици, хора и дървета, оживяваше и развеселяваше с тихия си клокот гъстия букак. Н. Хайтов, ШГ, 186. Макар нощта да бе тиха, навремени откъм Етъра се провличаше хладен ветрец, а с него заедно идваше и глухият клокот на самата река. Ст. Загорчинов, ДП, 248. Пътят започна да слиза и скоро чуха клокота на малък поток. Г. Мишев, ЕП, 114. Край реката често ходя аз, / в звучний клокот чувам твоя глас. Ив. Вазов, Съч. XXVIII, 207. ● Обр. В безкрайния низ на вековете се подхранваше и усилваше глухият тътнеж и клокот на робските души. Борба, 1920, кн. 3, 89.