КО̀МА1 ж. 1. Муз. Интервал, приблизително равен на 1/9 част от целия тон, по който се различават два енхармонични тона.
2. Остар. Църк. Знак, запетая при ноти, писан над петолинието, за означаване на мястото, където певецът може да поеме дъх.
— От гр. κόμμα ‘знак’.
КО̀МА2 ж. Мед. Състояние на пълно безсъзнание с много отслабени или съвсем липсващи реакции на организма към външни дразнения, което настъпва при инсулт, кръвоизливи, диабет, чернодробни заболявания, уремия и под.; безсъзнание, несвяст. Най-високата степен на смущението в съзнанието е комата, която се характеризира с пълна загуба на съзнанието, атония на мускулите и със загубване на сетивността и рефлексите. Л. Митов и др., ВБ, 28. Те [едрите влажни хрипове] се появяват при много тежки състояния: сърдечна недостатъчност, пълна загуба на съзнанието (кома), агония. М. Василев и др., ВБ, 44. Диабетичната кома се дължи на дълбоки смущения в обмяната на веществата с образуване и натрупване на кетонови тела в организма. Л. Митов и др., ВБ, 440.
— От гр. κῶμα ‘сън’.
КО̀МА3 ж. Физ. Недостатък на оптическа система, при която светлинният сноп е наклонен спрямо оптическата ос и поради това представя светлинния източник като петно вместо точка. Кинопрожекционният обектив трябва по възможност да бъде коригиран от всички грешки и недостатъци на единичната оптична леща, като сферична и хроматична аберация, кома и дисторсия. Й. Венов и др., К, 117.
— От гр. κόμη ‘косъм’ през рус. кома.