КОМАНДАРЯ̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, несв. прех. Простонар. 1. Заповядвам някому, карам го да ми се подчинява; командвам. — Наньо чорбаджиева татко, .., беше глава в селото ни, .. Струпа той и богатство голямо, истина е, току както командареше селото и добрини правеше на хората. А. Страшимиров, А, 611. — Какво нещо е Ганка! — се чудеше той. — Тя сама те учи как да я командариш и какво да ѝ приказваш. Д. Немиров, Д № 9, 37. Земеделието, .., иска да има един да нарежда (да командари) и други да работят — иска стопан и работници. Ц. Гинчев, УЗ, 7.
2. Умея да си служа с нещо, да го използвам. Родният град и близките са неизмеримо далече. Поне да работеше тая пуста радиостанция, та да могат да изпратят поздравление с изпълнение на любима мелодия. Тази Дочка не се научи да я командари и туйто! П. Незнакомов, СП, 194.
— Друга (диал.) форма: команда̀ра.