КОМШУЛУ̀К, мн. -ци, м. Простонар. 1. Вратичка между съседски дворове. В еснафските градове оградите доскоро, бяха пробити с малки вратички („комшулуци“), които никога не се затваряха. Ив. Хаджийски, БДНН I, 33. По улиците и дворовете, които бяха свързани с комшулуци или с изпочупени огради, децата играеха на криеница. П. Мирчев, СЗ, 72. „Топове, изкараха топовете!...“ — след малко се шушнеше на всеки комшулук, през тараби и зидове. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 593. Редовно, от къща в къща, през комшулуци, през дувари, новините са предаваха като по жица. Й. Йовков, СЛ, 87. Целият град откъсна Нойковци от себе си. .. И съседите заковаха комшулуците с Нойковия дом. Д. Немиров, Б, 197. „Аз ща, дружина, да ида, / комшулуци да си затворя.“ Нар. пес., СбНУ XXII— XXIII, 57.
2. Само ед. Съседство. Пак си ходехме със Станкини ту ние у тях, ту те у нас. Особено привечер, като се захладеше, на нагреяните плочи беше много приятно да се прави комшулук. Ст. Даскалов, ЕС, 215. Бай Джамил дойде само да се извини, задето не е знаял, че Марин пристига па гарата, иначе щял да го вземе с файтона .. — тъй се правело комшулук. Д. Бозаков, ДС, 104. Видял беше той една вечер как това момче я изпращаше след киното, ама откъде да му дойде на ума? Случайно е, рече си, комшулук божем. Л. Михайлова, Ж, 92-93.
— Тур. komşuluk.