КОНЧЀЦ, мн. кончицѝ, м. Умал. от конец; кончѐ. Жълтиче, мъничко, продупчено жълтиче е извадила, хванала го е с два пръста и провира през дупчицата му ален кончец, па го завръзва на сурукварката ми... Т. Влайков, Пр I, 249. Под топола Никола, / .., / свилни дреи щипеше, / със сребрана иглица, / и с ленени кончици. Нар. пес., СбНУ I, 21. — Що чинеше царица? / — „Царю риза шиеше / със сребърна иглица / и със златни кончици.“ Нар. пес., СбНУ XLVI, 45.