КОРЕНЯ̀1. Вж. коренявам.
КОРЕНЯ̀2, -ѝш, мин. св. -ѝх, несв. прех. 1. Разг. Вадя нещо от земята с корена му; изкоренявам. На склона, до един завой на пътя, двама души с мотики, наведени в здрача, коренят рядката гора и изравнят мястото. К. Константинов, ПЗ, 50. — Чувай булка — рече ѝ тихо Кольо, .. Иди из комшиите, намери един свестен търнокоп, че нашия не го бива. Кажи им там, че ще кореня круша. Ст. Марков, ДБ, 371-372. Дълбоко в земята са прогнили корените на славянските челядни задруги, за които старите хора си спомняха с въздишка: по двайсетина души живеели под един покрив, задружно коренили вековните гори и ги превръщали на ниви. А. Каралийчев, С, 95-96. Само хората жестоко преследвали хвойната. Това „изтърсаче“ в аристократичното семейство на иглолистните е обявено сякаш вън от законите.. ; срещнат ли го да пъпле по високопланинските пасища — коренят го, за да не пречи на тревата. Н. Хайтов, ПП, 59. — Проклетото семе на търнето, кощрявата, лесно изтребва ли се? — От едина край ако го корениш, то от другия никне. Ил. Блъсков, СК, 4.
2. Диал. Правя нещо да хване корен; посаждам (Вл. Георгиев и др., БЕР).
3. Диал. Кисна прежда или тъкан в разтвор от сварени щавлекови корени. кореня се страд. С брадва ся гора изсича / Зло ся мъчно корени. Г, 1866, бр. 1, 24.