КОСТУ̀РКА ж. Диал. Умал. от костура; малко ножче. Той завари Серафима седнал на пейката и, както вчера, режеше си хляб с костурката и закусваше. Й. Йовков, ЖС, 14. Ленко пръв измъкна костурката си и пръв отряза въжето, с което беше завързан един млад пленник с рана на бузата. Г. Караславов, Избр. съч. VI, 389. Седнал на пода с подгънати крака като дядо си, нещо дялкаше с костурка. Б. Несторов, АР, 69. Трябваше да откъснем динчето. Наобиколихме баба. Тя го наряза с костурката си на малки резенчета. Кр. Григоров, ОНУ, 74.
КО̀СТУРКА ж. Жена, която е родена или живее в град Костур. Я да си ода, мила ле нане, на Дунав на вода; / тамо ми има .. три девойчина, / първата ми йе .. Софка Солунка, / втората ми йе .. Мария Костурка. Нар. пес., СбБрМ, 450. „Ей Елено, Елено загорко, / .. / че доведем и костурку Йову, — / три пъти е по-лепа от тебе“. Нар. пес., СбНУ XLIX, 14.