КРАСНОРЀЧИЕ, мн. няма, ср. 1. Способност да се говори ясно, изразително, убедително; красноречивост. Новият му [на Каравелов] познат, .., неочаквано проявяваше братска откровеност, говореше му с топло и просто красноречие, което вълнуваше. Ст. Дичев, ЗС I, 563. Киро говореше бързо, сякаш бе наустил урок, увличаше се от собствените си думи и бе доволен от красноречието си, от тона си и от здравината на мислите си. Г. Караславов, ОХ IV, 56. Отново цар Константин отстъпи пред красноречието на жена си, в което имаше повече заплашване и насилие, отколкото мирна убедителност. Ст. Загорчинов, Избр. пр III, 39. Той не посвещал своето време на философически размишления и не е изострял своето красноречие между византийските богослови и ритори. КМБП, 41.
2. Наука за ясно, изразително и убедително говорене; ораторско изкуство, риторика. Той [Симеон] от детинство са учил във Византия на риториката (сиреч красноречието Демостеново). Т. Шишков, ИБН, 150. Освен низшите, или елементарни училища, .., явяват са и висши, дето под ръководството на тъй наричаните граматици и ритори юношите са упражнявали в слога, в декламацията, .., изучали митологията, историята и особено красноречието. Н. Михайловски, РВИ (превод), 323. // Тази наука като учебен предмет във висше учебно заведение. Още в 1825 г. Йован Стерия Попович печата една поема, .. Това е първият печатан поетически опит на Поповича, тогава едва 18-19-годишен студент по красноречие в Пещенския университет. Ив. Шишманов, Избр. съч. I, 177.