КРЀПАМ, -аш, несв. и св., непрех. Диал. Вървя, обикн. бавно, трудно, като се клатя; клатушкам се, кандилкам се. — Имало вчера тъдява хайти. .. Хайде да крепаме заедно низбраздно! — и той ми фана стремето на коня, за да яхна. Ив. Вазов, Съч. XVI, 68. — Дожд пада зад ворхот. .. Да крепаме! — каза Алю и поведе коня. Тая дума Алю винаги употребяваше, като една команда, когато искаше да тури край на почивката. Ив. Вазов, Съч. XVI, 65.