КУ̀МСТВО, мн. няма, ср. 1. Некръвно родство между кумове и кумци, създадено при кумуване. Заговорът си е заговор — кумството си е кумство. Казах ти вече, не се вдавай цял в този заговор. . Иска Петър да кумува — добре, да венчава! М. Смилова, ДСВ, 134-135. И така от този ден се свърши и кумството им и приятелството им. Г. Караславов, Избр. съч. X, 88. Единствените обществени положения на село, свързани с почести и особни отличия, бяха старостта и кумството. Ив. Хаджийски, БДНН I, 159. Кумът беше най-изтъкната селска личност в стария свят. . Няма нищо по-красиво за стария селяк от кумство и побратимство. Ив. Хаджийски, БДНН I, 160.
2. Кумуване. — Искам да съм сигурен — ще ни станеш ли кума? — Гледай го, че аз отмятала ли съм се някога? Ти да не се под-големиш, като отиваш комита!. . — Подголемяването е сигурно, но не чак толкова, че да се откажа от кумството. В. Андреев, С 1972, кн. 9, 13. — Няма какво да се дърпаш, како Свилке. И двамата сме те избрали за кума. . На Свиленка не беше ѝ много до кумство. Кр. Григоров, И, 136.
3. Задължение на кум. Кръстю не го обичаше [кума], но го търпеше и не му пресичаше думата, защото кумството в селото се предаваше по наследство и се тачеше много строго. Г. Караславов, ОХ I, 75. — Нали сме кумове. Елате и вие, Неделчев. И добави шеговито: — Всъщност вие май можете да носите кумството общо. . В. Полянов, БВ, 110.
◊ Те ти, куме, кумството. Диал. Употребява се, когато се разделят стари дългогодишни приятели, когато се развали стара дружба.