КУ̀НКА ж. 1. Гальов. Обикн. в детския говор. Малка ръка, ръчичка. Дича отиде при Анка и зе да пляска с ръченцата си и да ѝ иска и тя кунките. Т. Влайков, БСК I, 513. Гледай в кунката на кака — / таз дрънкалка трака, трака! / Тя е купена за тебе, / мойто мило, сладко бебе! Чичо Стоян, ЧК, 11.
2. Разш. Изобщо ръка. — С Чорни шега няма! — въздъхна Червени. — И ми се струва, другарю комисар, че тебе тая работа малко на шега ти се вижда .. Ще отидем, ще хванем Чорни, ще му вържем кунките и хайде готово! П. Вежинов, НС, 196. — Бърже, Румяно, бърже! Брей, Горане, — откапват ти кунките, ако я бутнеш. Чу ли? Ц. Церковски, ТЗ, 40. И го [ножа] размаха гневно той, / и хвърли се в закана. / Нападнатият каза: — Стой! / и кунката му хвана. Хр. Радевски, Избр. пр II, 185.