КЪЛ-КЪЛ и утроено къл-къл-къл междум. За наподобяване на характерен пресеклив шум, който се получава, когато се излива или гълта някаква течност. „Налей“ —· кимна с глава Панко. „Къл-къл-къл“ — потече водната струя. Цв. Ангелов, ЧД, 162. Клекнах до кладенчето, гмурнах бардето, .. А бардето — вика то къл-къл-къл, ама не като друг път. Т. Харманджиев, КЕД, 179. Измъкна той манерката из дълбокия си кожен джоб, поспря там край малката, вдлъбната в земята черквица на улица Калоян и къл-къл, утоли жаждата си. Ст. Даскалов, ВМ, 27. Той го и не поглежда, ами навирил плоската и къл-къл, .. пий си виното. Нар. прик., СбНУ III, 172.