КЪ̀НВАМ, -аш, несв.; къ̀нна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. Разг. 1. Започвам да кънтя; закънтявам, еквам. По въжето се плъзна вагонетка, от нея се развя голямо червено знаме и клисурата кънна от „ура“. X. Русев, ПЗ, 323. Копитата на коня къннаха под свода покрай войниците. Й. Вълчев, СКН, 79. Досега никой от домашните не бе ревнал с глас за Цако, ама сега цялата къща кънва от плач. Й. Вълчев, РЗ, 137. Издол си кавал засвири, / девет планини йекнаха / девет баира къннаха. Нар. пес., СбНУ X, 76.
2. Издавам внезапно при удар един или няколко пъти характерен отразен звук; прокънтявам, проехтявам. Разгледа го, чукна го два-три пъти с пръсти. Гърнето кънна тъпо. А. Каралийчев, ЛС, 44. Той чукнал с голямо желязно копие по корема на коня. Копието къннало и отвътре коня са раздал звук като от пусто място. Н. Михайловски и др., ОИ (превод), 90.