КЮТЮ̀К, мн. -ци, след числ. -ка, м. Диал. Пън, дънер. Само видът на деретата го караше да бърчи вежди — бяха пълни с пръчки и овъглени кютюци, довлечени от недавнашните пороища и затлачени в безпорядък сред пясък и камъни. А. Христофоров, А, 305. Хапнаха надве-натри и заспаха, докато по един седеше с изваден пищов и прехвърляше кютюци в жарта. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 98. Григор не можеше да си остави запалените вече кютюци за кюмюр, за да ма води към селото. З. Стоянов, ЗБВ I, 308.
Прен. Грубо. За недодялан, тъп, невъзприемчив човек; дръвник, чукундур, дърво. — А бе ти най-напред ни караше да чакаме, докато измрат всички кютюци из вашия род, а сега май че ти се ще да те чакаме чак докато се изженят и правнуците ти! Я тръгвай! Тончо тръгна с наведена глава между тях като арестант. Ст. Даскалов, СЛ, 34. Като си надвием на масрафа. И председатели на текезесета ще избираме — художници, а не като тебе кютюци, без очи!... Н. Хайтов, ПЗ, 79.
◊ Като кютюк. Разг. Пренебр. 1. В съчет. с мълча. Упорито (мълча) (обикн. когато съм невежа в някакво отношение или не желая да кажа, да издам нещо). И през време на държавния изпит мълча като кютюк на най-любимия си предмет и беше скъсана. Н. Каралиева, Н, 79. 2. В съчет. с пиян. Твърде много (пиян), мъртво (пиян). Жените и децата / прибрали бяха се в кръчмата, / где беше кюхнал горският стражар — / кютюк пиян. К. Христов, ЧБ, 76.
— От тур. kütük. Друга форма: к ю т у̀ к.