ЛАЙ, ла̀ят, ла̀я, мн. (рядко) ла̀еве, м. 1. Вик, глас, който издава куче, чакал, лисица и др., за да реагират на някакво външно дразнение. Жълто, дръгливо куче налиташе с яростен лай ту от едната, ту от другата страна на колата. Д. Талев, ГЧ, 113. Като се връщаше, .., той чу кучешки лай и докато се усети, три големи кучета .. се спуснаха отгоре му и насмалко да го ухапят. Й. Йовков, АМГ, 39-40. Нощем се чуваше лисичи лай и пукот в церовите гори — дърветата се пукаха от студ. Й. Радичков, В, 32. Сегиз-тогиз се чуваха кучешки лаеве, после ускорени бесни джавканета. Ив. Вазов, Съч. XV, 133.
2. Прен. Разг. Остър неблагозвучен звук, издаван от картечница и др. Селяните следяха със затаен дъх пресипналия лай на картечниците. Г. Караславов, Избр. съч. I, 383. Внезапно някъде откъм лявата им страна екна кратка картечна стрелба .. Лаят на картечницата събуди и други картечни гнезда. Προтракаха и шмайзери, чуха се и отделни пушечни гърмежи. Д. Ангелов, ЖС, 436. След сигнала ти политна пръв. / Недалече чу се лай картечен. Н. Вапцаров, Избр. ст, 1946, 121. „Брум-та-та, брум-брум!“ — ръмжи контрабаса със свързаната корда, а флейтите сякаш малки паленца, отвръщат с тънък лай: „Були-були! Фйу-фйу!“ М. Кремен, СС, 94.