ЛАПАЦА̀ЛО, мн. лапаца̀ла̀, ср. Разг. Пренебр. Човек (мъж или жена), който много и излишно говори, и то обикн. празни приказки; бъбрица, бърборко, дрънкалка, дрънкало, дърдорко, плямпало. — Увийте се с чула, господине. Моите коне никога не се оплакват от настинка. Чулът много топли. — Ама лапацало, а! — помисли съдията и се обърна строго. Елин Пелин, Съч. I, 46. — Рудници да правим не е наша работа, но ако засадим лозя, от тях може да потече пара. — Стига сте го слушали това лапацало бре! — не изтърпя веднъж дядо Павел Жеков. П. Ангелов, Ж, 139. Още щом се обадиха ония лапацала, аз си го намислих, че така ще се свърши. Т. Влайков, Съч. III, 107. „Тю брей! Уж кмет, а цяло... Прости ме, господи! Ама че лапацало!“ К. Христов, ЧБ, 31.