ЛО̀КВА1 ж. 1. Неголяма вдлъбнатина в земята, пълна с вода, обикн. след дъжд, топене на сняг, поливане. Когато вали се събират големи локви, в които цапат двете патки на обущаря или плуват книжните ладийки на махленските деца. М. Грубешлиева, ПП, 32. Невнимателен в крачките си, Евгени стъпи в една локва и напръска с кал маншетите на панталона си. Д. Ангелов, ЖС, 478. Колибата беше в малка долчинка и не падаше в очи, а през цялото време валеше дъжд — кой ще тръгне сега да гази по разкаляните пътища, да прескача мътни локви и пороища. Д. Талев, И, 278. А бликат снежинки сребристи, / прелитат, блестят кат кристал, / поронват се бели и чисти / и в локвите стават на кал. Хр. Смирненски, Съч. I, 61.
2. Обикн. с несъгл. опред. Разляна по земята, пода или другаде течност в голямо количество. — Да! — натърти единът от непознатите и удари с юмрук по масата. Чашите заскачаха на местата си и разляната локва вино потече .. върху немития под... Ст. Чилингиров, ХНН, 235. На едно място Първан се подхлъзна и падна в някаква си локва с леплива течност, която му се стори, че е кръв. Ив. Вазов, Съч. VIII, 150. А друга струйка [кръв] — тясна и бърза — пълзеше из ъгъла на устата и се събираше в локва върху дръвника. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 191. Човекът, който там / лежи / във локва кръв, / е моят брат. Н. Вапцаров, Избр. ст 1946, 29.
ЛО̀КВА2 ж. Диал. Пещ за горене на въглища.
— От Н. Геров, Речник на блъгарскнй язик, 1899.