ЛУНА̀ ж. 1. Небесно тяло, спътник на Земята, който заедно с нея се върти около Слънцето и нощем свети с отразена светлина; месец, месечина. А в далечния тъмен фон на нощта, там където сводът се врязваше в просторите на безкрайното море, се подаде огненият диск на пълната луна. А. Страшимиров, ЕД, 23. Когато луната изплуваше от някой тъмен облак и блясваше със златния си диск, виждаха се грамадните вълни, които връхлитаха връз парахода. Г. Велев, КВА, 326. Тя [Мария] просто искаше да почине, .. Свиреше ѝ се на пиано в тишината на вечерния здрач, когато боровете шумоляха, от планината полъхваше вятър и луната огряваше всичко с печална зеленикава светлина. Д. Димов, Т, 42. В ясната звездна нощ под светлината на пълната луна Цариград, .., приличаше на огромен параход. Гр. Угаров, ПСЗ, 32. Луната е най-близкото до пас небесно тяло. Тя е единственият естествен спътник на Земята. Н. Николов и др., СС, 28. Огряват звездите, / след туй на небето / излиза луната. Н. Вапцаров, Избр. ст 1951, 137.
2. Разш. Спътник на планета. Планетата Юпитер има четири луни.
ЛУ̀НА ж. Малко, тъмно петно като точица по кожата на лицето или тялото; луничка, луница. През прозореца се мярна смачкана, изкривена встрани ученическа фуражка, възторжено лице, слабичко, осято с луни. Ем. Станев, ИК III, 73-74. „А на гръд отляво луна кадифяна / и венче над луна откога остана?“ П. К. Яворов, Съч. I, 43. — Слугата му [на Тартюф] — u той върви със него в крак, / и той раздава ум, дивака му с дивак? / Уроци ни чете, със ярост във очите, / изхвърля ни навън червилото, луните. А. Разцветников, Избр. пр III (превод), 160.