ЛУСТРО̀СВАМ, -аш, несв.; лустрòсам, -аш, св., прех. 1. Покривам, намазвам нещо с лустро, за да го направя лъскаво. — Поручик Канелов, позволете ми да ви наумя, че вестовоят ви лустроса обувките! Ив. Вазов, Съч. XXV, 87. „Гюло ле, попова снахо, / ща ти са нящо помола: / да си накараш, Гюло ле, / злва ти по-мънинката / ризата да ми опере, / перчема да ми разреши, / чизмите да ми лустроса!“ Нар. пес., СбНУ XLVI, 23.
2. Придавам блясък, лъскавина на нещо. Щял да лепи, да моделира, да лустросва там [у антикваря] разни антични... статуетки. Д. Калфов, Избр. разк., 299.
3. Прен. Придавам външен, само привиден блясък на нещо. Ако г. Данчов има смелостта да изведе в своя разказ един фабричен работник, той прави това само след като го е изгладил, спретнал, очистил, едва ли не помадосал и лустросал. Г. Бакалов, Избр. пр, 329. Значи всичко зависи не от това какъв си, а за какъв можеш да се представиш. А това е без съмнение най-тънкото и най-трудното изкуство и ето защо глупците в повечето случаи, колкото и да ги лустросва тъй нареченото възпитание, представляват ни се такива, каквито са си в действителност. Ал. Константинов, Съч., 308. лустросвам се, лустросам се страд. Тези конци са прекарани през множество валцове, лустросват се, изсушават се върху големи барабани, пълни с пара. БД, 1909, бр. 25, 1. След пет-шест часа врение, игленките ся калаисват много добре и стават бели, а после ся лустросват. ИЗ, 1874-1881, 1882, 162.