ЛЪСТ, лъстта̀, мн. няма, ж. Остар. Книж. 1. Съблазън. Той се появи изневиделица под синора — сив, космат, дребничък, — па ме повика при себе си, както злодей подмамва дете, за да го погуби. И такава гнусна лъст и увереност имаше в него, че ще ме изкуши. Ем. Станев, А, 27-28. Зло е да служиш на двама господари: на бога и на земните властници; да мамиш себе си и людете с лъст и суета. М. Смилова, ДСВ, 145. Той станал доро жесток, като деспот, и охотно послушвал най-неумерената лъст. Н. Михайловски и др., ОИ (превод), 248. Простори ненаситни, къс по къс / откъсвате от нас прахът подвижен. / Вий вред посрещате със бурен гъст / на времената пристъпът загрижен, / вий будите змията в нашта лъст / да сей нещастия в човека ближен. В. Марковски, Избр. пр I, 72. Утолено догаря тринощно страдание, / че прегръдки разтваря тя с огнена лъст. Д. Дебелянов, С 1936, 95.
2. Ласкателство, угодничество, лицеприятие. Тъй отхвърлете всяка злоба и всяка лъст, и лицемерие, и завист и всяко одумувание. ИЗ 1874-1881, 1882, 124. С лъст, с клевети и с ниско раболепство не съм аз търсил слава на света. П. Р. Славейков, Избр. пр I, 116. Аз съм веч много живял и знам да се нося със хора, / знам и мъже и жени да срещна така, че доволни / да си отидат: и странника с лъст да похваля умея. А. Разцветников, Избр. пр III (превод), 99.
3. Измама, подвеждане, заблуда, притворство. Търсеха чрез лъст да го уловят и да го предадат на римското правителство. КТЕМ, 486. Тъй, за задгробно битие когато става дума, / млад селски даскал, скапан в отрицателна наука, / промънква: — Лъст! Мамило! Глума! Ст. Михайловски, БСб, 1915, кн. 1, 10.
— Друга форма: лест.