ЛЪЩЀЯ, -ѐеш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. лъщя̀л, -а, -о, мн. лъщѐли, несв., непрех. Поет. Лъщя, лъщея се. Те — листата — чисти лъщеят под изгрялото слънце и радостно се покланят на синьото небе. Ст. Чилингиров, ХНН, 54. Бузите и носът му, червени до посиняване, лъщееха и изобленият му корем се тресеше, когато на очите на Славя се появяваха сълзи. Д. Немиров, Д № 9, 122. Душата им [на моряците] за бури пак е жадна! / А тихото море лъщей пред тях / и им тъга навява безотрадна. К. Христов, ПВ, 20. Милица слезе до извор, / сини скутове затъкна, /.. / Румено лице лъщее — / слънце е сякаш изгряло. Ц. Церковски, Съч. II, 228.
ЛЪЩЀЯ СЕ несв., непрех. Лъщея. На юг от светлите зеленини на пашите се лъщееше бистрата като сълза и шумлива Стрема. Ив. Вазов, Съч. VII, 134. Конят потрепваше с тънките си крака, .., дългата му навита отдолу опашка се лъщееше като топуз на кантар. Ст. Даскалов, СД, 236-237. Весело в поле широко / врано конче полетя: / .. / Радост свети му в очите, / гръб охранен се лъщей. К. Христов, ПХ, 39. Синият бял Дунав се лъщееше оттук и като величествено огледало отразяваше в себе си чистото ясно небе. Ил. Блъсков, ЗК, 221. — „Че коя й, буле, таз мома, / дето тъй бърже вървеше, / .. / Герданя ѝ са лъщее.“ Нар. пес., СбВСт, 281.