ЛЮБО̀ВНИКОВ, -а, -о, мн. -и, прил. Остар. Който принадлежи на любовник1 (в 1 и 3 знач.). Стоянка са радваше, че е близо до любовника си, близо до бъдущето си щастие, но в тия нейни теглила, колкото тя повече обикваше любовника си, толко, от друга страна, в любовниковото ѝ сърце гаснеше огъня на любовта. Ил. Блъсков, ЗК, 107. Но любовниковата душа всякъде намира стезите на возлюблената си любовница. А. Гранитски, ПВ (побълг.), 185.