ЛЮ̀ЛЕКА ж. Диал. и поет. Люляк; люляка. Пък на люлеката бяла — / там отсреща нацъфтяла — / кацнал хубав, млад славей. П. К. Яворов, Мис., 1900, кн. 1, 10. И дворчето ни дълго, тясно, / чучура с бистрата вода, / и чемшира виждам ясно, / и люлеката край зида. Ив. Вазов, Съч. XXVIII, 181.
— Друга (диал.) форма: лю̀ляка.