ЛЮ̀ЛКАМ, -аш, несв., прех. Поет. Люлея. — Не искаш ли с мене да дойдеш, дете? / При моите щерки ще бъдеш — и те / хорото си прязнощ кога извият, / сами ще те люлкат и с песен приспят! П. П. Славейков, Събр. съч. V, 27. Под божията синя стряха / се дига трепетлика плаха / и шепне думи неразбрани, / и леко люлка бели грани. А. Разцветников, ЩТ, 21. Дафина лежеше на едното си рамо и със свободната си ръка леко люлкаше малкия си син. К. Петканов, ДЧ, 454. ● Обр. Спри, .. / и погледай как в простора / чучулигите трептят, / как потоп от ясно злато / грей в бездънните поля / и безоблачното лято / люлка сини ветрила. А. Разцветников, С, 5. Златни залези. Златен покой. / Тихо люлка ме лека омара. Н. Зидаров, НС, 52. люлкам се страд., възвр. и взаим.
ЛЮ̀ЛКАМ СЕ несв., непрех. Люлея се. Докато думаше тъй, тя [Доротия] слезе със своя придружник / по стъпалата широки; и седнаха двамата мълком / там на зида, покрай извора. Тя се наведе да пълни, / дигна пък другата стомна той и се също наведе. / Зърнаха те да се люлка, сред синьо небе там огледан, / техния образ и нежно си кимнаха в бистрия извор. А. Разцветников, Избр. пр (превод), 126.