ЛЮТЍВИЧЪК, -чка, -чко, мн. -чки, прил. 1. Умал. от лютив; до известна степен лют; лютичък. — Я, Добрине, вземи си от чушките, малко им беше водата, та са доста лютивички, но пак се услаждат. РД, 1950, бр. 283, 2. Приказките бяха по приятни при свински пържоли и добре опечени на тих огън наденици, малко лютивички, зачервенички, за да се услажда винцето. Д. Спространов, С, 89. Погали я, сложи цигарата в устата си, почувствува с връхчето на езика си нейния едва забележим лютивичък вкус. П. Вежинов, ДБ, 201. Смеят се и се закачат — за щяло и нещяло. Гурбетчийският език е лютивичък. Оттук нататък между момите и ергените започнаха шеги и закачки, които понякога биваха толкова лютивички, че някой от по-възрастните мъже се обаждаше заканително: „Де-де...“ Г. Караславов, ОХ III, 443.
2. Като същ. лютивичко. Разг. Лютичко, лютивко. Винаги слагам на чорбата лютивичко.