ЛЮ̀ТНЯ ж. Поет. Многострунен инструмент, подобен на китара с овална или крушовидна форма, разпространен сред някои европейски и източни народи. После изпя една старинна песен, като подръпваше струните на малка, триъгълна лютня, чиито звуци, тъжни и приятни, се впиваха в самата душа на хана. П. Константинов, ПИГ, 109-111. Дванадесет добри приятели, рицари, всички с родово звание барони, господа с известност по цяла Европа, там, където е имало войни, пиеха и слушаха сегедския музикант и неговата лютня с пресипналия глас. Д. Добревски, БИ, 164. Аз ходех запленен в небето и моята душа трептеше като лютня — отзивчива за всичко ново. Ас. Златаров, Избр. съч. III, 306. ● Обр. И душата ми, трепетна лютня, / безприютна трепти и ридай. Н. Лилиев, С 1932, 43.
— От араб. през рус. лютня.