МАРГА̀Р м. Οстар. и диал. 1. Бисер; маргарит, маргарец, маргаритар. Те зафанаха да дохождат в дълги, със сърмени обшивки сукнени мантии, на главата с шапки от ценна лъскава кожа или с лека капица от розов копринен плат, обшит по краищата с маргари или сърма. Ив. Вазов, Съч. ХIII, 181. Гусларю, гусларю! Тук не за имане / по твоите стъпки се кърти леда, / тук няма ни маргар, ни сребро ковано, / тук извор извира — на жива вода! Т. Траянов, Съч. III, 81. ● Обр. Тя се смееше гръмко, като показваше два реда чудесни маргари в устата си. Ив. Вазов, Съч. ХХIV, 90.
2. В сравн., приложение или самостоятелно. Обикн. за младо момиче — много красив, хубав. Имаме хубави моми — капки. Аз съм му намерила вече една добра, прекрасна, чудесна! Маргар! Ив. Вазов, Съч. ХХV, 13.
3. Като прил. неизм. Бисерен; маргарен. Пролет иде хубавица, / ..: / венецът ѝ — ясно слънце, / кокичето — маргар зрънце. Ем. Попдимитров, ПМ, 50. Да бяха, либе, да бяха, / да бяха маргар мъниста / твоите бели зъбици. Π. Κ. Яворов, Съч. I, 63.
— От гр. μάργαρος.