МЕЛО̀ДИЯ, ж. 1. Муз. Художествено осмислен последователен ред от тонове, които се съчетават в определено съотношение един с друг и образуват музикално единство; напев. Отец Изидор се застоя пред хармониума .. Той натискаше жълтите клавиши, мелодията бълбукаше като извор. Ц. Лачева, СА, 17. Оркестърът подхвана нова игрива мелодия. А. Христофоров, А, 258. Оклов умееше да свири малко и на цигулка, само първите няколко такта на „Питат ли ме де зората“. С тая мелодия откриваше училищните тържества на юга. Д. Вълев, Ж, 37. Елка въздъхна. Вкъщи имаха само една олющена мандолина, на която тя сама се беше учила да свири простички мелодии. Л. Галина, Л, 13. — Наистина, отпечатването на народните песни с нотирани мелодии е по-трудно, защото у нас все още липсва крайно необходимият нотен набор и нотите се калиграфират. НК, 1958, бр. 13, 6.
2. Напевност, благозвучност на песен, глас, реч и др.; благозвучие. Като мравки идеха едни, връщаха се други, .., високо проечаваше пронизващата мелодия на тръбите, цвилеха коне — странната и живописна пъстрота на големите военни лагери. Й. Йовков, Разк. II, 97. — Ето, аз колкото повече Ви гледам, колкото повече слушам мелодията на Вашия глас, толкова повече почвам да... Нали ще ме извините за откровеността? Ст. Чилингиров, РК, 183-184. Някакви съзвучия, някаква мелодия в тия думи допаднаха на детето. Вл. Полянов, БВП, 52. Мелодия на езика.
3. Езикозн. Мелодика (в З знач.); интонация. Мелодия на речта. Мелодия на фразата.
— Γр. μελωδία през ит. melodia или рус. мелодия.