МЕНГУ̀Ш м. Диал. 1. Обеца. Втора самодива (хвърля китката си): — Нека по Неврокопски пазари моми се труфят с бабки и менгуши! П. Тодоров, Събр. пр II, 139. — Не ми е работа, госпожа Лушке .. Мене ми е само мъчно, че една Луша .., дето цял град ѝ завиждаше на пръстените, на роклите, на менгушите, една Луша от чорбаджийски род, .., да я приказват сега едни никакви хора. Д. Немиров, В, 44. Нямала невеста Велка наниз пендари, ни ковани сребърни менгуши. ЖД, 1967, кн. 12, 11. Мари Маро, мари гиздосийо, / дососа ми твойта гиздосия: / фина феса на вешкава главе, / чиф менгуши на келови уши. Нар. пес., СбНУ ХХХI, 184.
2. Висулки по главата или шията на птица или животно, подобни на обеца. Две .. унгарки разговаряха шумно и неразбрано през оградата. Високата им глъчка караше петела да повдига тревожно натежалата си от малинови менгуши глава и бързо да изкукудяква. П. Вежинов, ВР, 203.
— От перс. през тур. menguş. — Други форми: менгѝш, мендю̀ш.