МЕРМЀР м. Остар. и диал. 1. Мрамор. Пътечката до входа на къщата, постлана с плоски кръгли камъчета от чист мермер, биваше винаги изметена. А. Христофоров, А, 191. Царят заповядал, та приготвиле ковчег от мермер и го позлатиле. Т. Влайков, Пр I, 178. Половин час на разстояние от Берковица появила ся една рудница за бял мермер. Дун., 1866, бр. 76, 1. Забележителни градове в Италия .. Парма .. Карара, гдето копаят хубави бели мермери. Й. Груев, УЗ, 83-84.
2. Като прил. неизм. Нар.-поет. Мраморен; мермерен, мермеров, мермерлия. Зачерви се булка белолица, / на мермер чардаци си изскочи. Ив. Вазов, Съч. II, 84. Рано ранила Драганка / на бели Дунав за вода. / На мермер камък стъпила, / с бистра се вода измила. Нар. пес., СбВСтТ, 638. На мермер маса седеха, / печено агне едеха. Нар. пес., СбВСтТ, 532.
◊ Бял (студен и под.) кат<о> мермер. Остар. и диал. Много, извънредно бял, студен; като мрамор. Покривка тънка кат димец, / издава на тяло ѝ, / .. / и кожа бяла, гладка, / и шия снежна кат мермер / и като захар сладка. Ив. Вазов, Съч. IV, 63. Блуждаем без олтар, без бог, без вяра, / в гърди без обич, ледни кат мермера. Ив. Вазов, Съч. III, 176.
— От гр. μάρμαρος прeз араб. и тур. mermer. — Друга форма: мярмèр.