МУЧЀНЕ, мн. (рядко) -ия, ср. Отгл. същ. от муча̀. От селището долиташе сподавена глъчка от човешки гласове, скърцане на коли, мучене на крави и цвилене на коне. Д. Димов, Т, 693. Селските комини пушеха, долавяше се мучене на добитък, песен на петли, лай на кучета. Ст. Мокрев, ЗИ, 351. Откъм полето с проточено мучене се връща градската чарда. К. Константинов, ПЗ, 91. Исото състоеше в приглашане на псалта с едно проточено, безконечно мучене: а-а-а-а! Ив. Вазов, Съч. Х, 165. Той беше ням, ..: никога не отваряше празната си уста, никога не се опитваше уж да говори с някакви грозни викове, стенания и нечовешки мучения. Д. Талев, С II, 193.
МУ̀ЧЕНЕ ср. Остар. Книж. Отгл. същ. от му̀ча.