МЪНЍЧЕ, мн. -та, ср. Разг. 1. Малко, дребно куче, куче от дребна порода; мъник. Целият град осъмна пълен с кучета. Най-различни кучета — големи, малки, .., палета и мъничета, мелези от вълча и овчарска порода. Ст. Стратиев, СВМ, 96. Когато Найден прехвърли зида в дома на Зографовите, мъничето, което лежеше под чардака, се разлая. В. Геновска, СГ, 470
2. Прен. Пренебр. За малък, дребен човек или за млад, малък на години човек или дете. — Ти бозаеш още бе, какво ще знаеш? — изрева Калота, разярен от твърдоглавието му. — Толкова хора в битки побелели има тука, а ти, мъничето, ще знаеш! Н. Хайтов, Л, 99. Фигурата е все още гипсова, незавършена. Тайфа дечурлига се изсипва край новоизникналия чудак .. Едно мъниче лази по грубите като лопати нозе. Друго с пръстче в уста стърчи, загледано с унес в непроницаемото гипсово лице. Бл. Димитрова, Лав., 156.