ОКЛЕВЕТЀН, -а, -о, мн. -и. 1. Прич. мин. страд. от оклеветя̀ като прил. Който е злепоставен, опозорен с клевети. Трябва да престане вече да влиза в ролята на онеправдан и оклеветен. Г. Георгиев, Избр. пр., 166. — Тук се говори — каза тихо той — само за престижа на редакцията, а се забравя нещо дребно — оклеветеният човек. Ем. Манов, ДСР, 399. Жив, моят оклеветен ангел! Ив. Вазов, Съч. ХХ, 77.
2. Като същ. Съдът издаде присъда: оклеветеният, който се бе жалвал, беше осъден да заплати разноските по делото и бе порицан публично. Ем. Манов, ПУ, 82-83.