ОТШУМЯ̀ВАМ, -аш, несв.; отшумя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. отшумя̀л, -а, -о, мн. отшумèли, св., непрех. 1. За шум, звук, глас, песен и под. — постепенно преставам да се чувам, обикн. поради отдалечаване; заглъхвам, затихвам, утихвам. Отдавна са заглъхнали стъпките и на последните минувачи, отшумял е и последният тропот в посока към гарата. К. Странджев, ЖБ, 138. В дола отшумява глухата музика на пороя. З. Сребров, Избр. разк., 163. Бурята бавно отшумява и дъждът затихва. Л. Стоянов, Х, 112. // Отдалечавам се с шум, като шумя. Някакво животно профуча през храстите и отшумя нагоре, като ронеше камъни по склона. А. Наковски, БС, 43.
2. Прен. Преставам да съществувам или да съм важен, съществен, актуален; отминавам. Плътта отново е станала прах, прибран в черната гръд на земята. Отшумели са страсти, страдания, възторзи. К. Константинов, ПЗ, 205. Тя мислеше за отшумялата младост и за закъснелите пориви. Ст. Марков, ДБ, 181. — Изговоря ей такива думи, сетне историята отшуми, но аз помня пред кого съм ги изговорил. М. Радев, СР, 67.