ПОБЍТ, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от побия1 като прил. Който е забит или вкопан в земята, обикн. в изправено, вертикално положение. Той [Левски] открехна портата на високата ограда от побити колове и влезе във вътрешния двор. Ст. Дичев, ЗС II, 10. Мохамеданското гробище беше между два ската .. Трънясало стърнище с безразборно побити плочи. Б. Несторов, АР, 287. Старецът хвърля ямурлука си .. и тръгва към побития камък. Иска да прочете надписа на камъка. Й. Йовков, Разк. III, 71.
◊ Побит камък (варовик). Цилиндричен камък, изправен в земята, подобен на стълб, който бележи някакво място, граница, събитие и под. На юг от селището стърчеше висока жълтеникава скала като побит камък. Гр. Угаров, ПСЗ, 318. Като се изпра- вяше, забеляза, че полицаят беше седнал над чешмата, зад каменната плоча, където имаше побит варовик. Ем. Станев, ВТВ, 60.
> Нямам <ни> побит кол <в земята>. Разг. Нямам никакъв имот, къща и под. Тия чапкъни горят и правят прах и пепел, ама кое? Чуждото. Те нямат кол побит тука. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 52. Стоя (заставам, изправям се) като побит кол. Разг. Стоя (заставам, изправям се) неподвижно и с изпънато тяло. Стоях като побит кол пред чиновете и едва шумоленето на децата ме окопити. Ст. Даскалов, БП, 54. Иде уж и той [Йонко] като другите на хорото, пък се изправи като побит кол някъде отстрани и чопли носа си. Ц. Церковски, Съч. III, 67.