ПОЗНА̀ЙНИК, зват. -ко, мн. -ци, м. 1. Човек, с когото някой се познава, има познанство; познат. Майсторът си помисли, че тая вечер неговият стар познайник е дошъл .. да го помоли за някоя услуга, и любезно го въведе в гостната. Ив. Давидков, КХ, 61. При среща с познати [търговците] поздравяваха студено, с леко кимване на глава. Но ако познайникът беше някой голям богаташ, те му правеха нисък поклон и усмивката разтягаше устните им чак до ушите. Ив. Планински, БС, 40. От всяка страна и отляво, и отдясно поздравяваха бае Гета познайниците му. М. Георгиев, Избр. разк., 148. С американеца се познавахме от предишния конгрес на фантастите, .. така че се зарадвахме един другиму като бегли познайници, свързани обаче от общ приятен спомен. Л. Дилов, НП, 276. ● Обр. Тежко ми беше да се разстана .. със своят градец, в когото проживях толкова години. А как да не ти е жал, когато сяко камъче ти е познайник, сяка тревица, сяко цветице, сяко дръво ти са като роднини. Л. Каравелов, Съч. IV, 93.
2. Остар. Познавач (в 1 знач.); вещак. Аз мисля, че не ще бъде излишно да ся приведат тук думите на един французски учен, познайник на санскритский язик, г. Емила Бюрнуфа. ДЗ, 1867, бр. 1, 3.
— Друга (остар. и диал.) форма: п о з н а̀ н и к.