ПОКА̀ШЛЮВАМ, -аш, несв. (остар. и диал.); пока̀шля, -иш, мин. св. -их, св., непрех. Разг. Покашлям. Топло му [на съдията] e, а покашлюва. Настинал е, навярно снощи. К. Константинов, ПЗ, 91. — Забравила съм ги [песните], ..- рече Петковица, .., но от време на време покашлюваше да си очисти гласа. И. Петров, НЛ, 101. Зад самата къща бяха застанали .. шест-седем души мъже и тихо разговаряха, покашлюваха, в гъстата тъмнина святкаха цигари. Д. Талев, ГЧ, 155. От време на време покашлюваше, нещо го бодеше някъде в хълбока, той се задъхваше безпричинно. Г. Караславов, ОХ III, 560. Влайков изслуша четенето спокойно, .. към края на повестта той почна честичко да покашлюва. Тук на- вярно не му харесваше. Хр. Миндов, СбЦГМГ, 422.
ПОКА̀ШЛЮВАМ СЕ несв. (остар. и диал.); пока̀шля се св., непрех. Разг. Покашлям се. Престава и най-малкото движение, никой друг не се покашлюва. Й. Йовков, Разк. I, 31. Преди да влезе вкъщи, той се покашлюваше и даваше знак, че пристига. И. Петров, МВ, 99. Думите му не се харесаха на някои от богомолците. Едни шушукаха, други се покашлюваха изтихо. А. Христофоров, А, 42. — И яви се Бог яко гълъб! — повтори още по-проточено дядо поп и като се обръщаше към мене, смигаше ми и леко се покашлюваше. Ст. Даскалов, БП, 12.