ПРОРИДА̀ВАМ, -аш, несв.; прорида̀я, -а̀еш, мин. св. -ax, св., непрех. 1. Започвам да ридая изведнъж. Той не смееше да погледне сина си, за да не издаде сълзите си, не смееше да проговори, за да не проридае. Елин Пелин, Съч. III, 38.
2. Само несв. Ридая от време на време. Децата пищят и се молят, / а вънка, привела глава, / сред своята скръб и неволя, / жена проридава едва. Хр. Смирненски, Съч. I, 56.
3. Прех. Казвам, изричам нещо с ридаене, с плач; проплаквам. — Ах, Господи!... — проридава той, заравя глава в постилките и плаче, докато капне уморен. Ст. Даскалов, МЧ, 121. Човекът с вързаните ръце изненадано отвори уста, задъха се и с треперещ глас прорида: — Момчето ми! Какво направихте с момчето ми? X. Русев, ПС, 9. — Мили хора — прорида Исус. — Мили хора! Сълзите потекоха по лицето му. Г. Крумов, Т, 145.