ПРОРЪМЖА̀ВАМ, -аш, несв.; проръмжа̀, -ѝш, мин. св. -ax, св., непрех. 1. За животно — издавам ръмжене изведнъж, за кратко време или от време на време; изръмжавам. Мечката проръмжа заплашително. Δ Кучето проръмжаваше и пак заспиваше.
2. Прен. Прех. Неодобр. Казвам, изричам нещо с неудоволствие, яд или като закана; изръмжавам. Взе камъче и ловко го подхвърли към краката на спящата стринка Гуна. Камъчето я улучи и тя надигна глава. — Брей, Стайко — проръмжа тя и като видя, че никой ѝ се не обади, легна пак. Ц. Церковски, Съч. III, 44-45. — Вече много лъжеш, — викаха турците. — Ще те бием! — Тогава ще ви заколя! — наежих се аз. — А ние ще те бием и туйто! — проръмжаха те. Кр. Пастухов, M [ea]. проръмжавам се, проръмжа се страд. от проръмжавам във 2 знач.