ПРОХЪ̀РКВАМ, -аш, несв.; прохъ̀ркам, -аш, св. 1. Непрех. Хъркам веднъж, няколко пъти или от време на време. В гнездото върху тресавището сега прохъркваха двамина, едно голямо мъжко приятелство си почиваше, събираше сили за утрешния ден. В. Мутафчиева, ЛСВ II, 293.
2. Прех. Казвам нещо с хъркане. — Ще ме скриеш ли? — прохърква с грозния си глас войводата и му се иска вдън земя да потъне. Д. Мантов, ХК, 15-16. — Чакай, управителю! .. — прохърка стотникът и пъргаво се изтръгна от костеливата ръка на Герасима. — Дъщеря ти не е открадната. О. Василев, ЗЗ, 110.