ПРОШЀПВАМ, -аш, несв.; прошѐпна, -еш, мин. св. -ах, прич. мин. страд. прошѐпнат, св., прех. Изговарям, казвам нещо тихо, като шепна; прошептявам, изшепвам, изшептявам. — Благодаря ви — прошепва едва чуто Марженка и ми се покланя. Д. Калфов, Избр. разк., 329. Той .. от време на време прошепваше развълнувано: — Сега да може да му гръмнем веднъж, а, Дяконе? Ст. Дичев, ЗС ІІ, 487. Младият геолог прави знак на Рукия, подава ѝ голям букет .. и нещо ѝ прошепва. Л. Александрова, ИЕЩ, 344. Последните думи старецът прошепна съвсем тихо, като се поогледа наоколо. П. Славински, ПЩ, 112. Тя [княгинята] прошепна полугласно няколко пъти със страшна настойчивост: — Аз чакам, аз чакам! Ст. Загорчинов, ЛСС, 61. Бай Петър размаха безпомощно ръце: .. — Не ми върви — прошепнаха засъхналите му устни. А. Каралийчев, НЗ, 57. прошепвам се, прошепна се страд. Трогателни .. са тия следсмъртни обряди на бойното поле. Няма речи, няма .. тържествени служби. Прошепват се само имената, сърцата болезнено се свиват и всички замълчават. Й. Йовков, Разк. ІІ, 146. прошепвам си, прошепна си възвр. и взаим.
– Друга (диал.) форма: п р о ш ъ̀ п н а.