ПРЪ̀ПВАМ, -аш, несв.; пръ̀пна, -еш, мин. св. пръ̀пна̀х, св., непрех. Остар. и диал. 1. Побягвам, хуквам, втурвам се да бягам. — Ей, деца — подвикна им баба Гана, — я се поразходете из събора и заведете Сашка да види хорото .. Децата само това и чакаха. Те пръпнаха .. и се изгубиха из пъстрата навалица. Г. Караславов, Избр. съч. VIII, 237. Цена (с досада го пресича и пръпва зад листниците към градината) — И-и, сега намерих те! П. Тодоров, Събр. пр II, 271. Един заек пръпна зад близкия храст и без много да мисли, момчето се провикна: — Заек! Заек! У-у-у, бреее! Ив. Гайдаров, ДЧ, 131. Тревожен звън! И спря трамвая с удар, / и бледни пръпнаха мъже, жени, / .. / На релсите лежи едно момче. А. Разцветников, Ст, 97.
2. За птица — излетявам, полетявам. Ниско над лагера пръпнаха разбудени прилепи, описаха кръг около високата мачта и се запиляха над мрачната гора. Цв. Ангелов, ЧД, 229. — Горещо ще бъде днес — помисли си Велко и кривна по познатата пътека. Току пред краката му пръпнаха ято подплашени яребици, вдигнаха се над нивата и тежко паднаха в горния край. Д. Марчевски, ДВ, 110. ● Обр. Тя [Койка] и всички наоколо го гледаха — него, тънкия, висок керванджия, .., а никой не знаеше от какво балканско гняздо е пръпнал той, та е вцепенил криле тук, над равно Румъне. П. Тодоров, И I, 85.