ПРЪ̀ХАНЕ, мн. -ия, ср. Остар. и диал. Отгл. същ. от пръхам; пръхтене, пръхкане. Конете с пръхане и с разширени ноздри минаха през големия вход на гробищата. Ив. Вазов, Съч. XI, 50. Из тревата от вси страни се разнасяше хъркане от заспалото войнство, а от полето му отговаряха конете с пръхане. Н. Бончев, ТБ (превод), 42.