ПУ̀ЩИНА ж. Разг. 1. Название за изразяване на негативно отношение, недоволство от нещо, което ми е омразно или неприятно, досадно. — Пак ли на война, сине? Не се ли свърши тая пущина? А. Станоев, П, 8. — Боже, сега пък тия такси — откъде ги измислиха, пущините! Тъй се събират сега на бърза ръка толкова пари!... Д. Бозаков, ДС, 77. — Хапове ми даде, мазило за кръста, а за плешката забравих да му кажа, цяла нощ ме е въртяла пущината. Н. Каралиева, Н, 44. Във първи огън фърлил / нейнът бял премян; / ..: / „Тлейте, горете, пущини, / га не сте биле честити, / честити да са носите!“. Нар. пес., СбНУ ХLVІ, 232. ● П у щ и н а с п у щ и н а. Магарето се теглеше, а той .. равнодушно го мъмреше: — Пущина с пущина! ... Мърша! Н. Хайтов, ШГ, 222.
2. Гальовно, ласкаво название на някого или нещо, което ми е приятно, харесва ми, носи ми удоволствие, радост. Защо се така изчерви, като кюстендилска ябълка? Да вземе човек да я хрусне тая пущина. Ив. Вазов, Съч. ХІХ, 21. — Знаеш ли как плаче тая пущина? Хиляди ми дай, не я давам. Да ти я покажа ли? — той развързва една торба и вади оттам две гайди. Н. Хайтов, ШГ, 41. — Дай по една ракия! .. — Наздраве! — Уф, добре ми идва пущината! П. Спасов, ХлХ, 218. — Остави тая отрова [тютюна], Кръстю! .. — Не мога. Много ми е сладък, пущината. Г. Караславов, ОХ І, 388.
◊ Изтъках си платното, пущина ти кросното. Диал. Проявявам неблагодарност, след като са ми направили услуга, след като са ми помогнали за нещо.