РАЗКАЯ̀НИЕ, мн. -ия, ср. 1. Мъчително душевно състояние у човек, който съзнава и съжалява за извършена грешка, престъпление. Разкаяние и мъка гризяха съвестта му. Й. Йовков, Ж 1945, 97. Какво?… Плачеш ли?… Не залъгвай съвестта си с разкаяние, което не може да премахне вината на празния ти безполезен живот. Д. Димов, Т, 646. Дали от разкаяние за грозната си постъпка, или от умиление — не зная, — но с някакъв неосъзнат порив поех ръката, която галеше косата ми, и я целунах. П. Славински, МСК, 47. Сълзи на разкаяние напираха под клепачите на гимнастика. Ив. Планински, БС, 23. — Господ ще ми прости. От гърдите на свещеника се изтръгна въздишка на разкаяние. Д. Димов, Т, 543. Поиска ти се, Александре, свежа плът / и много бързо я намери, / но скоро твойта старческа ръка ще затрепери, / ще срещнеш в хорските очи насмешка, / и в разкаяние ще видиш свойта грешка. М. Петканова, ЦТ, 66. О, не! Не прося ази състрадание / за своя горък и разбит живот: / нито ще сетя нявга разкаяние, / че накусих от запретений плод. К. Христов, ПВ, 60.
2. Рел. Признаване и изповядване на греховете; покаяние. Игуменът коленичи и той и с умилителен глас почва да чете дълги, дълги молитви за разкаяние и за прошка. Т. Влайков, Пр I, 173.