РАЗМЍРИЕ, мн. -ия, ср. Книж. 1. Само ед. Отсъствие на вътрешен мир и ред в една държава, област и под. поради избухнали там масови протести, обществени вълнения, бунтове и под. Немирните действия там [в разбунения край] набирали или отслабвали по сила, но в хронологичните рамки на феодалната анархия из същите места размирието непрестанно намирало разнообразни прояви. В. Мутафчиева, КВ, 66. Дълбоката причина за безпокойство и размирие на Балканите е в жестокото третиране на поробените български населения, особено под гръцка и сръбска власт. Д. Тюлеков, ОР [еа]. Отнел я [сестрата] за своя жена Ойрадин войвода от Сараевска земя; после настанало пак размирие. Ал. Теодоров-Балан, БЛ [еа].
2. Обикн. мн. Размирица; безредица. Прииждал народ с подаяния. Измъчен народ от войни и размирия. За манастира те не жалели нищо. Ламар, ПР, 65. Имаше други [управници], които, заблудени или ожесточени, търсеха да предизвикат размирия, които можеха сигурно да докарат така желаната от някои окупация. Раз., 2003, кн. 1 [еа]. Кърджалийските главатари .. били нови — лица, неучаствали в дотукашните размирия из разглежданата област [Североизточна България]. В. Мутафчиева, КВ, 80. Бунтът на Варда Фока .. продължаваше, разрастваше се .. Самуил се готвеше да използва добре тия размирия в ромейското царство. Д. Талев, С ІІ, 94. Майка ми беше неграмотна. Дете, тя ходила за няколко седмици на училище при един монах в Янковския манастир .., но настъпило някакво размирие, било опасно да се отива на манастира. С. Радев, РС 1994 [еа].