РАЗМЍРНИК, мн. -ци, м. 1. Човек, който подбужда към размирици или участва в тях. — Някога ти си бунтувал целия град! .. Рюшди бей се оплаква от тебе. Подмамваш му людете, бягат, не искат да работят в чифлика му .. Размирник си. Д. Талев, ПК, 285. — Как ти, кучи сине, газиш законите на царщината, ти ли се намери умният да знаеш кое трябва и кое не трябва? На кол размирника, бесило за бунтовника. Л. Стоянов, Избр. съч. III, 208. Отначало водел [Момчил] дружина от недоволници срещу феодалните порядки. Обявен за размирник, избягал и постъпил на служба при Андроник Трети. Б. Болгар, ЗББ [еа]. С Богданова няма защо да приказвам, защото той е забравил положението си и станал главатар на един бунт колкото незаконен, толкова и подъл. Той, представителят на царя — главатар на размирниците в България! С. Радев, ССБ ІІ [еа].
2. Остар. Немирник (в 1 знач.); палавник, непослушник. Започнеха ли децата да нарушават домашното спокойствие .. с неразумни лудории, дядо Ангел .. размахваше песнопойката заканително срещу размирниците и предупреждаваше: — Мирувайте, че ще играе дървен господ! Г. Русафов, ИТБД, 115. — Ако видиш Пенка навън, кажи ѝ да доде да побави тоя размирник — няма да ме остави на хорото да отида! П. Тодоров, Събр. пр І, 161.