РАЗМЪ̀ТЯМ, -яш, несв. (остар.); размъ̀тя, -иш, мин. св. -их, св., прех. Размътвам; размъщам. „Елате ни вижте!“ / Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя, / по кръчми, по хижи — ума ми размътя. Ив. Вазов, Съч. ІІІ, 123. Живота? Кой го спрял? И с кръв ще го смъртта / размътя? Не да го избистря той с кръвта? П. П. Славейков, Събр. съч. ІІІ, 194. размътям се, размътя се страд.
РАЗМЪ̀ТЯМ СЕ несв. (остар.); размъ̀тя се св., непрех. Размътвам се; размъщам се. Той се увлича в спомените си — задавен сякаш от някаква вътрешна тръпка или от тежка горчива утайка, която се размътя като обезпокоена речна тиня от неочаквани стъпки. З. Сребров, Избр. разк., 234.