РАЗПЀВ м. Муз. 1. Характерен начин на изграждане на мелодията в старинното църковно песнопение, който се отличава с определена област от тонове, определени преобладаващи тонове и други особености. В програмата се нижеха една след друга украински песни, ту сурови, мъжествени, напомнящи песните на героичния богатирски епос, ту лирични, нежни, в духа на украинския разпев. НК, 1958, бр. 45, 1. Византийски разпев.
2. Мелодия, изградена по такъв начин. Тъй наречените „старобългарски разпеви“, опазени в руското църковно песнопение, са събудени за нов живот, развихрени в нови мелодически и хармонически сплитки от Д. Христова в неговите стройно подредени литургии. БНТ, 1940, бр. 204, 1.
◊ На разпев. Остар. Книж. Разпевно (във 2 знач.). — Бог да я прости! — промълви той с участие и после издекламира на разпев: — О, смърт, ти гостенка зловеща, неизбежна. Г. Райчев, Избр. съч. II, 126. Той погледна младите .. и заговори малко на разпев, като че ли извършваше някакъв обред. Д. Спространов, ОП, 219.
— От рус. распев.